неделя, 12 февруари 2017 г.

Ко Панган, февруари 2017

На Острова на Пясъчната Коса, по-известен с тайландското си име Ко Панган (Koh Phangan), попадаме след настойчивите внушения на нашите деца, че си губим времето да обикаляме региона, вместо да се закотвим на най-прекрасното от всички места наоколо. Самата идея да се установим някъде за по-дълго ни изглежда еретична – светът е толкова голям и интересен, а животът – толкова кратък, как да губим време само за едно място, при положение, че толкова други чакат да бъдат открити! След известен размисъл обаче стигаме до извода, че може би не само новите места, но и новите преживявания си струват посветеното време, така че се оставяме в ръцете на тайландската туристическа машина, която по познатия добре отработен начин ни прехвърля от хотела в Банкок на автобуса за Сурат Тани, оттам – на друг автобус до Дон Сак, след това на корабче до главното пристанище на Панган, Тонг Сала, където ни посрещат децата ни и с мотори ни закарват през баирите до любимия им Хаад Рин.

Хаад Рин е заспало местенце с две улици на кръст, куп празни заведения, камара още по-празни хотелчета, бунгала по цялата плажна ивица и аптека или клиника на всеки ъгъл. След 20-те часа път оценяваме високо едно-единствено негово качество: за 25 лв. на вечер можеш да се снабдиш с чисто бунгало с топла вода, климатик, телевизор и интернет на корем в комплекс с басейн на плажната ивица. Възползваме се максимално от всичките предимства и започваме да се озъртаме какво пък толкова му хвалят на този Панган.

Разбира се, започваме от Хаад Рин и дори и с невъоръжено око се вижда, че първият му плюс са плажовете. Макар и не толкова дълги, като на Ко Ланта и не толкова зашеметяващи със скални образувания като Ко Пи Пи, те покриват всички стандарти за тропически рай: фин бял пясък, тихи тюркоазени води, пищна зеленина по обграждащите ги хълмове и кичести палми, наклонени строго под 45 градуса спрямо хоризонта, за да не нарушават клишето. И с много малко хора по тях, което поне ние оценяваме като едно от най-съществените предимства на всеки плаж. Към всичките тези прелести следва да добавим и грижата на общината и управата на курортите за почистването на плажовете: пластмаса, фасове и други отпадъци почти няма, а след едно по-силно вълнение през нощта от основните плажове тихо и ненатрапчиво на другия ден до обяд бяха събрани и изнесени всички изхвърлени от вълните водорасли. По плажовете липсва някакво забележително разнообразие от мидени черупки или коралови парчета, но и не се минава без малки сюрпризи от страна на природата като нанизи прозрачни едноклетъчни водорасли, удивително напомнящи гривнички от стъкълца или дълги по една педя синьо-лилави мехурести израстъци, развяващи се след нежно-виолетовите охлюви на прибоя – вероятно част от размножителните им функции. Изненадите могат да бъдат не само приятни – разяснителни табла ни предупреждават за наличието на миниатюрни отровни медузки, които могат да причинят сериозни изгаряния или дори по-тежки здравословни проблеми. По съвет от същите табла при подобно изгаряне най-добре е да залеем мястото с оцет, като на места до самите табла има разположени контейнери с въпросния спасителен оцет.




За нас любим плаж става Leela с дебелите сенки под огромните фикуси, въжените люлки под палмите, непретенциозните бунгала, тиковата пътека над водата по скалите до фара и плаващия кей, който може и да не е вдъхновил Кристо директно, но със сигурност е предвестник на зашеметяващите пътеки през Изео.





Откак сме тук Хаад Рин си живее собствен живот, без да ни обръща особено внимание – по улиците играят деца, в двора на училището големи мъже си подават малка топка с крак, без да й позволят да тупне на земята, търговци величествено преминават с джиповете си да докарат още един стек вода за магазина, стопани лениво отварят заведенията към 11 часа, котки се умилкват около масите или се протягат на тезгяха... В едно напечено пладне се разнасят гърмежи и настойчиви клаксони – докато стреснато се оглеждаме, разбираме, че ескорт от джипове, натоварен с маскирани мъже, жени и деца, обикаля от квартал на квартал, от къща на къща и изнася представление с участието на дракони, герои и смели хубавици – отбелязва настъпването на азиатската Нова година. На всяко място, където самоотвержените самодейци леят пот и пресъздават драматични сцени от непознат за нас епос, представлението завършва с почерпка за участниците. След няколко хапки и глътки от богата трапеза те се натоварват на джиповете с все драконските глави и опашки, копия и знамена и се понасят с гърмежи на бомбички и музика към следващата къща за благославяне. Някакъв тайландски вариант на сурвакане ми се вижда всичко това, но без снега и дряновицата по гърба на домакините. До ранния следобед всичко е приключило и градът отново е умиротворен.




Да не забравя за залезите. Залезите на Панган си струват: слънцето бавно се потапя зад силуетите на островчетата от архипелага на Ко Самуи, небето се обагря във всички цветове, така че дори не ти се налага да правиш после обработка на снимките за по-голям ефект, водата сякаш само чака да затрепти от отраженията на тази красота, а палмите поклащат тъмни гриви в сгъстяващия се мрак да рамкират нереалната картина. 





Няма лошо място за изпращане на залеза на Панган, но поради хълмистия му релеф, сякаш колкото по-високо се качваш, по-близо до божественото съвършенство на този момент стигаш. Затова вечерите са времето, в което сякаш най.многобройни орди от вездесъщите мотопеди с ненаситни за преживявания туристи се понасят по пътищата на острова в търсене на нови и нови гледни точки за поредния уникален залез.

И като стана дума за мотопедите – няма по-добър начин да заобичаш този остров от това, да си вземеш мотопед под наем и да се понесеш нагоре-надолу по пътищата през джунглата. Панган е населен само по крайбрежието и то не особено нагъсто, вътрешността му е заета от няколко високи върха, обрасли с буйна тропическа растителност, прорязани от водите на неукротими планински потоци и в по-ниските части заети от кокосови и каучукови плантации. През всичкото това минават тесни, но поддържани бетонни пътища, по които движението е рядко и спокойно, нещо необичайно за Азия, така че дори и аджамии-европейци могат с лекота да се справят с непривичните мотопеди и обратното движение без да получат нервно разстройство или да се заклинят между претоварен камион и нахален рикшаджия. Всъщност друг начин да обикаляш острова, освен с мотор, няма – такситата са скъпи, обществен транспорт освен тях не съществува, а пешеходни маршрути не са предвидени. Затова на практика всеки турист, дошъл на Панган за повече от два дни, си наема мотопед и се впуска по завойчетата – отначало с усещането, че се е качил на влакче на ужасите, но постепенно – с все по-голямо удоволствие. Лекотата на това упражнение идва и от липсата на дебнещи в храстите катаджии и внимателния стил на каране на местните – винаги намират начин да те заобиколят, пък било то и на една боя разстояние. По-опасни са колегите-европейци, които не стига че периодично се объркват и по навик от родината започват да карат в насрещното, ами и често са прекалено самонадеяни и нахални и създават опасни ситуации. Да не говорим, че някои може да са и под влияние на различни субстанции, които подобряват настроението, но съсипват преценката за ситуацията.





Въпреки тези неудобства да се носиш на мотопед по завойчетата на Панган е рядко удоволствие – достатъчно топло е, за да не мръзнеш от вятъра, не се притесняваш от пътни инциденти, всяка извивка на пътя ти дава нови и нови поводи да се радваш на изобилната красота на зелените хълмове, гори, върхове и долини: тук ще се отбиеш да видиш водопад, там ще спреш да хапнеш супа масаман, на следващия завой ще кривнеш към закътано плажче, ще изчакаш да премине тропическия дъжд на чаша горещо какао или ще спреш под най-високото дърво Янг На Яй, а ако ти омръзне от толкова красота, можеш да идеш и на гости на Дукдик, прасето със собствена фейсбук страница (https://www.facebook.com/Dukdik-146878002047965/?fref=ts), носител на награда за най-снимано прасе в света – живее на плажа и се препитава от славата си: няма посетител, който да не тича да го нахрани и да се снима с него.







снимка: личният профил на Дукдик във фейсбук


Ще кажеш, че щом са се докарали до положение да намират забавление в снимките с една плажна свиня, тези от Панган трябва да живеят супер скучен живот. През първите дни от престоя ни, между пърпоренето с мотопед по хълмовете и разходките по плажа, изглежда точно така – не че е скучно, но е безкрайно спокойно и твърде безлюдно. Младежите тичат по някакви партита – я в джунглата, я на басейн, я на фар – но това не е нещо, което пряко ни засяга. Един ден обаче понечваме да си платим поредната нощувка в бунгалото и на рецепцията неприятно ни изненадват: след няколко дни ще трябва да се изнесем, защото всички места в комплекса са предварително резеревирани. Как така, бре джанъм, я се огледайте – освен хората в нашите 4 бунгала в комплекса няма никой! Сега може и да няма, обяснява момичето, ама след седмица е Full moon партито и тогава всичко си е... full.

Ама че работа! Тръгваме да обикаляме наоколо – и вярно! –всички клатят глава със съжаление, че за датите около партито места няма. И то при положение, че цените тогава навсякъде скачат двойно! Какво ще е това толкова велико парти, дето ще напълни цялото градче?




Разравяме се набързо и – тадададаам! – оказва се, че пак сме уцелили каквото трябва и където трябва: само след няколко дни ще се проведе знаменателното за острова и знаменито по цял свят Full moon парти. Започнало през 80-те години на миналия век от едно приятелско събиране, постепенно то се превръща в легенда на парти-живота на планетата и едва ли не задължително място за поклонение на всеки млад човек, който се е оказал в Тайланд. Всеки месец пълнолунието предизвиква прилив на десетки хиляди хора към Хаад Рин, за да наводнят плажа в ритъма на един целонощен купон. Отзивите за партито са от „невероятно забавление“ до „най-лошото парти в Азия“ и от призиви за присъединяване към веселбата до апокалиптични картини на всеобщо разложение и престъпност.

Не знаем какво да си мислим при толкова противоречива информация, остава само да проверим на място. С бунгалата все пак се спазаряваме да останем, при това на същата цена, заради дългосрочния ни ангажимент. Хората на рецепцията всъщност са съвсем добронамерени, просто организацията на партито минава и през централизирано продаване на местата за преспиване, така че и те самите не знаят точно колко ще са заети до последния момент. Партито няма входна такса, за разлика от другите 25 партита на месец, които се случват на острова, така че местните печелят по друг начин – вдигат двойно цените за нощувка и продават и последното място на двуетажно легло в стаичка колкото влаково купе най-малкото за 25 лв. на човек. Отделна писта за прибиране на парите на изсипалите се купонджии е продажбата на дрехи и аксесоари за партито – срамота е да се появиш на плажа без потник със спирала в бонбонено розово-синьо-жълто завихряне или рокличка с искрящи на парти осветлението ситни разноцветни капки, пръснати на черен фон като звезди в галактика. Има и флуоресциращи шапки и венчета за коса, гривнички, герданчета, очила и всякакви други светещи джувки. Отделно се продават светещи боички за лице и тяло или направо услугата „изрисуване на лице и тяло“, за да се превърнеш в истински „парти звяр“.

Което няма как да стане, ако не се включиш в още един задължителен елемент да партито – „бъкет-бъкееет!“ – както те подканват от всеки ъгъл продавачите. Всеки магазин или заведение предлага детска пластмасова кофичка, от онези, дето си правим пясъчни замъци, само че за порасналите дечица кофичката е заредена с бутилка водка или уиски, бутилка безалкохолно и енергийна напитка. Технологията е да се смеси всичкото това, да се разджурка с лед и след това да се пие със сламка направо от кофата. Ефектът върху потребителя е видим – всеки се чувства точно толкова щастлив, безхаберен, млад и глупав, колкото всички останали.









Подготовката за партито тече още от ранния следобед – трескаво пазаруване на парти аксесоари, оформяне на предизвикателни прически, разкрасяване с цветовете на веселбата. Някои започват и с „бъкетите“, но не са много.





Музиката дъни от всеки ъгъл, подходите към плажа са заградени с ниски бариери, през които пешеходец прекрачва, но мотопед или кола – не, полицията се е обозначила на всички ключови места с въоръжени патрули, към търговците на шарении и алкохол се присъединяват количките с храна. С мръкването градусът на настроението видимо се повишава, но приливът все още е заграбил по-голямата част от плажа и партито се люшка по тесните улички на градчето и набира сила за по-късните часове. Пълната месечина срамежливо наднича зад облаците – днес е особено пълнокръвна и червендалеста, заради строените в една линия Земя, Слънце и Луна.






Пулсът на партито се учестява и към полунощ на плажа не можеш да си пробиеш път между люлеещите се в хипнотизиращ ритъм светещи татуировки, развяти почти униформени парти дрешки и белозъби усмивки от всички краища на планетата: тъмнокожи канадки, викингообразни скандинавци, забележителен брой азиатци, видимо многочислени момчета и момичета от Израел, дошли да разпускат след задължителната за двата пола военна служба, испаноговорящи, немскогооворящи, непознатоезични – купооон! 





снимка: Любомир Брестнички

снимка: Николай Манолов


Блясъкът на разноцветните прожектори не успява да прогони тъмнината от всички кътчета на плажа и тогава на помощ идват огнените обръчи и огнените въжета, през които прескачат смелчаците (броят им се увеличава с напредването на търговията с бъкети, впрочем), огнени надписи възвестяват уникалността на панганския Full moon и най-малко забележима в цялата феерия е самата пълна луна, която бавно се търкаля нагоре, напук на гравитацията.

Гравитацията обаче преборва някои от по-избързалите с алкохола и гъбите и в различни закътани местенца, че и направо на пясъка можеш да се натъкнеш на проснати на земята герои, на които очевидно им е дръпнат шалтера. 




Все пак броят им е твърде нисък на фона на хилядите, които запазват съзнание и значителна степен на самоконтрол - според различните източници в едно такова парти участват между 5 и 30 000 души, а изгубилите свяст са единици. Като цяло цари повече атмосфера на приповдигнатост, отколкото на упадък и разруха, както го описваха някои от най-черногледите сайтове. 

С напредването на купона броят търкалящи се в краката на танцуващите бутилки се увеличава, както и броят на изпогубени в суматохата джапанки. Положението не придобива катастрофални измерения, единствено защото през цялото време тихо и почти невидимо между купонджиите се промъкват местните отговорници по чистотата, които не се опитват да засрамват или наказват производителите на боклук, а събират бутилки, сламки, опаковки – и кофички, разбира се, но тях отделно, за нова употреба – и ги измъкват към чувалите с отпадъци. 





За местните това е нощ на тежък труд: непрекъснато пристигат нови и нови тави с прясно изпечени шишчета, пици, сандвичи, понички, продавачите търпеливо, но категорично се разправят с претенциите на поредния замаян от алкохол и дрога веселяк, линейката изнася жена с порязана на счупено стъкло ръка, жилави местни тийнейджъри въртят запалени въжета за ентусиазираните смелчаци, които къде успешно, къде недотам се премятат през огнената диря...






Чудя се какво е това, което превръща Full moon партито на Панган в световна атракция и което липсва на нашия Джулай, за да докара хиляди хора от всички краища на планетата за едно незабравимо изживяване. Вероятно има значение това, че за много от младите хора, които идват на Панган за партито, Тайланд е част от едно по-голямо пътуване из Югоизточна Азия – много от тях пристигат с потници и шапки, белязани от посещение на Виетнам, Камбоджа, Индонезия... Когато така и така си посветил няколко месеца на разучаване на тази част от света и запознанства с нови хора, едно място с гарантиран купон вероятно става неизбежна част от програмата ти. Но не е само това. Начинът, по който тук се отнасят към потенциалните клиенти, е много различен от този у нас. Не че не се опитват да изкарат от тях колкото може пари. Опитват се, и още как! Но го правят така, че хората да ги дават с удоволствие. Никой не се мръщи или сърди, ако не купиш стоката му – ако не си ти, ще е друг, ако не го направиш днес, ще го направиш утре – изпращат те винаги с усмивка и покана да дойдеш отново. Никой не се опитва да ти вземе парите насила – да те таксува за паркомясто, за достъп, за гледка... Дори обикновено ти дава някакъв малък бонус, на който да се радваш и да не се фиксираш върху цената, която си платил: чаша студена вода, меню за всеки от компанията на масата, допълнителна доза лед, пуснат специално за теб вентилатор, чиста тоалетна или просто мило отношение. Никой не показва усещането, че се е минал, като се е погрижил да ти е добре или че му е обидно да се поставя в твоя услуга, защото той е голямата работа, а к`ъв си ти, бе!? При това няма подмилкващо или сервилно отношение – просто хората си вършат работата с удоволствие, което се предава и на теб. Тук стратегията е да ти създадат съблазни, от които да искаш да се възползваш – мотопед под наем, похапки посред нощ, яко потниче за спомен от преживяното... И неусетно си оставал доста повече пари, отколкото си планирал отначало, но нямаш усещането, че си се минал, а напротив, ще ти се да повториш.


На сутринта слънцето заварва един бавно превземан от новия прилив плаж, на който продължава да се люлее тълпа от развеселени младежи. Никой не посреща появата на светилото с овации или специални ритуали, просто партито плавно прелива в афтърпарти. Претъпкани пикапи отнасят наигралите се към по-далечните краища на острова, откъдето са пристигнали за тази нощ, лодките към Ко Самуи потеглят, натежали от умората на стотиците нощни герои. Хотелите и бунгалата бавно поемат тези, които са си платили за нощувка в Хаад Рин – някои ще придремят върху многоетажните легла в килийките по уличките към плажа, а привечер или утре сутринта градчето ще се изпразни и ще заживее тихия си спокоен живот. До следващия Full moon.









понеделник, 21 март 2016 г.

Мя-У, февруари 2016


Колко е пътят от Ня-У до Мя-У?

Ако ще питаш гугъл картите, първо трябва да напишеш имената на двете места според правописа, а не според правоговора, т.е. Nyaung-U покрай Баган и Mrauk-U в щата Rakhine в централна Бирма. Тогава разстоянието ще ти излезе 480 км.
Ако питаш джоба си, ще установиш, че за да попаднеш от едното на другото място, ще ти струва 38 000 чата или около 55 лв. на човек. Това – ако се довериш на туристическите агенции в Ня-У. Сигурно има и по-добър вариант, но трябва да си направиш проучване.
Ако попиташ часовника си, ще установиш, че пътят  от Ня-У до Мя-У е 16 часа. И не е зле тогава да попиташ и тленната си обвивка – дали е склонна да прекара тези 16 часа първо в каросерията на пикап до автогарата на Ня-У, след това в претъпкан автобус до недалечния град Kyauk pa daung, после на задната седалка на мотопед до спирката на автобуса от Мандалей и останалите 13 часа – в споменатия автобус, който преминава през планини и долини по ръчно асфалтиран път с ширината на велосипедна алея, пресича реки или по две релси, с наместени върху тях напречни греди, или с помощта на претоварен ферибот и през цялото време ти създава усещането, че са те пуснали в бетонобъркачка, само дето накрая те изплюва не на строеж, а в прашно и напечено градче насред забравения от Буда и хората запад на Мианмар.


Мостовете представляват две релси с наредени напречно греди. Ширината е колкото да мине един автобус.


Ширината на пътя също е като за един автобус. И така близо 500 км.


На места няма и мостове и реката се пресича с ферибот.


През деня мостовете се виждат по-добре.

И тогава трябва да попиташ вътрешния си хронометър как така си се озовал сто години назад – по времето, когато идеята за индустриално производство се отнася до други измерения на планетата, а тук и сега всичко се прави на място и на ръка. Безстрастни като вечността пастири пасат кльощави говеда по прегорели от слънцето пасбища; селяни с цвят на препечена глина веят оризовата реколта на ръка и трупат сламата на величествени, златисти като ступи купИ; крехки момиченца с намазани с вездесъщата танакА лица мъкнат на главите си тежки делви с вода; мъже със стиснати устни режат греди с криви ръждиви триони; бавни като тукашното време биволи излизат от калта, а гърбовете им масленозелено и мокро лъскат на слънцето; мъж дялка лодка-еднодръвка; възрастна жена чеше по корема огромна свиня, а свинята лениво проследява пътешественическия ми устрем и закачливо ми намига: „Кой е по-добре, а?“... 







Но може би най-разтърсващата гледка са групите полужени-полудеца, които носят кошници с камъни, насипват пътя почти под колелата на автобуса, обръщат варели с разтопен под безмилостното слънце битум, нахвърлят отгоре пясък и го разравняват с ръце – с тънички крехки ръце с клечести пръстчета, които изглеждат да нямат сила да повдигнат нещо повече от игла за шиене... 













И в този момент твоята претенция към ширината и неравностите на пътя започва да изглежда жалък каприз на доволник, свикнал проблемите да се решават в обозрими срокове и от невидими, но сигурно действащи сили – държава, община, фирма, на която плащаш... Всичко това в Мианмар изглежда като приказки от бъдещето. Тук нещата стават така, както са ставали преди векове, с много човешки труд и почти никаква ефективност. Днешният мианмарски селянин може да не е закрепостен юридически, но при доходите, които има и усилията, които влага, за да си докара тези доходи, той няма никакъв шанс да напусне селото си и да започне каквото и да било друго поприще на друго място.
Обаче селата, поне през прозореца на автобуса, изглеждат бедни, но приветливи. Спретнати бамбукови оградки отделят един от друг дворовете, които, макар и целите от утъпкана глина, са чисти и подредени – на една страна са струпани дървата за готвене, на друга – бамбуковите пръти за строителство и ремонти, на трета – съдовете за вода... Дори кокошките тичат някак спретнато и прибрано през тези дворчета. Къщите са от бамбукови рогозки и с покриви от палмови листа, но всяка си има свой облик – нямат нищо общо с колибите от гетата на Мандалей и Мониуа. Отговорността към собственото парче земя, макар и малко, макар и бедно и неплодородно, кара тези хора да се грижат за него, да не разхвърлят боклуци навсякъде наоколо и да не гледат на всичко, което им попадне, като на плячка. А кой знае, може би причината за липсата на камари от смачкани пластмасови опаковки да се корени пак във вездесъщата бедност, която не позволява на тези селяни да си купуват лъскаво опакованите боклуци...
Мя-У се намира в долината на река Каладан, една област, в която се произвежда огромна част от оризовата реколта на Бирма – всъщност, втората по значение за страната след делтата на Иравади. А като имаме предвид, че Мианмар е сред най-големите производители на ориз в света, безкрайната оризова равнина започва да изглеждат още по-мащабно. Зимата е времето, в което реколтата вече е прибрана и полетата стоят сухи и пожълтели, в очакване на следващия дъждовен сезон и буйната зеленина на младия ориз. Цялата област е нарязана от безбройните притоци на реката, малко по на север вече е Бангладеш с неизбродните ръкави в делтата на Брахмапутра и този регион е подвластен на капризите на наводненията и засушаванията, в зависимост от периода. На изток обаче са високите хребети на планината Аракан Йома с нейния първенец, трихилядника Виктория, а на запад – бреговете на Бенгалския залив с удобните пристанища. Всичко това прави мястото стратегически важен възел за достъп до целия Индокитай и това е причината през 14-16 век тук да разцъфти още една от бирманските цивилизации – кралство Аракан, което владее сушата и моретата в продължение на близо 300 години. Араканските крале завладяват територии от днешен Бангладеш на северозапад до централна Бирма на югоизток, оказват сериозна съпротива на португалските колонизаторски напъни и изграждат една столица, която смайва посетителите с размах и мащаб.
Точно заради столицата на Араканското кралство, Мя-У, сме предприели цялото това упражнение с прехвърлянето от едно превозно средство на друго и блъскането по трудни и неудобни пътища цяла нощ и половин ден. Останките от стария град успешно съперничат на по-популярни сред туристите бирмански забележителности като Мандалей, Сагаин, Мингун или Ава. Черният камък, от който са изградени ступите, храмовете и крепостите, изглежда мрачно непоколебим под безпощадното слънце и държи жива представата за минало, познало както възхода, така и падението.











Според легендата градът възникнал на мястото, където пламнала любов между женска маймуна и петел, в резултат на която маймуната снесла яйце, а от яйцето се излюпил могъщ принц, който основал града под името Mrauk-U, или „Яйцето на маймуната“.
Със своите 160 000 жители, Мя-У е бил един от най-големите градове на планетата за времето си. От дворцовия комплекс за съжаление са останали само основите и крепостните стени – цялата пищност на палата е заминала във вечността поради тленността на дървото, от което е бил изграден. Но дори само крепостните стени, които те пресрещат тук и там, докато обикаляш из днешното градче, ти дават представа за огромния мащаб на кралския град от миналото.





Това, което прави обаче Мя-У интересно място, заради което си струва да блъскаш през гори и води, са храмовете и ступите, разхвърляни по цялата му територия. На първо място е, разбира се, Shitthaung, Храмът на победата, построен през 16 век в чест на завладяването на 12 бенгалски княжества и успешния отпор срещу „португалските мародери“, както се разбира от надписа пред входа му. В храма има 8000 изображения на Буда – сериозна примамка за тези, които още не са се наситили на образа му при обиколката на Мианмар. Още на входа те посреща една глинена отливка на стъпката на Буда с размер над метър, та оттам нататък, ако имаш желание, можеш да си платиш 2000 чата (към 3 лв.) за вход и да се насладиш на още чудеса. 









А може и да отидеш на отсрещната баирчинка, където да видиш лишеният от панаирджийска суета храм Htukkant Thein, да минеш през охлюва на вътрешния му коридор под премрежените погледи на стотици статуи на седнали Буди – малки, средни, големи, глинени, каменни, боядисани или строги в първичността на материала, от който са направени. 












Можеш да изкачиш последните стълби до най-вътрешната част на утробата и да застанеш пред примижалите очи на най-голямата статуя. И дори да се почудиш на акъла на Биргит и Франк от Германия, които не са се посвенили да оставят имената си върху светините на будизма. Не са само нашенци, които пишат нещо в пирамидата и си бЕгат. И въпреки това, достъпът до светилищата е отворен и през деня, и през нощта и няма никакви ограничения за посетителите, освен да са боси и да си прикрият срамотиите, което според будизма включва раменете и коленете.






След двата най-големи храма, стотиците други ступи и храмове, разхвърляни по възвишенията наоколо, хармонично допълват и насищат картинката на Мя-У. Неусетно черният камък, извисените към небето тежки камбани на ступите, стотиците изображения на Буда, които те пресрещат изневиделица след всеки завой или възвишение, създават плътна и жива картина, в която мазка след мазка се натрупва впечатлението за една отминала силна цивилизация.









За времето си това е бил центърът на един свят. Днес обаче това място е възможно най-далече от центъра на света. Тук всичко, с което сме свикнали като дадености на цивилизацията, е под въпрос. Почти всички домакинства в града се снабдяват с вода от обществени водоеми – издълбани изкуствени езера и кладенци. И поне половината време на поне половината хора тук минава във вадене и мъкнене на вода – в кофи, делви, туби, на ръка, на хълбок, на глава... 









Мъкнат жените, мъкнат децата, мъкнат мъжете, подкарали цели колички с туби, от които плиска живителната течност... Огромно разхищение на човешка енергия и време за решаване на основна човешка нужда. С тази вода се къпят, мият, дори готвят. Само водата за пиене се носи от отделни извори, но доколко са чисти и те, е под въпрос. Ток има от време на време, почти навсякъде работят генератори, за да покриват поне основните нужди от електричество. Дори и ние ставаме жертва на навика си да имаме винаги ток на разположение – оказва се, че нито времето, нито силата на тока са достатъчни, за да заредят батериите на фотоапаратите, така че на моменти можем само да гледаме чудесата на тукашния бит, без да имаме възможност да правим снимки. Темата за интернета пък само предизвиква нервно хихикане у хазяина ни. Абе, за имане има, ама не тук и не сега. А за съобразяване със световните тенденции в облеклото да не говорим – едни къси панталони предизвикват вълна от неподправен интерес и невъздържани коментари. Може би единственият белег на приближаване от средновековния бит към днешните навици е пърпоренето на мотопеди, мотори и динозавроподобни товарни машини по разбитите улици. И неизменните телефони, запасани на кръста. Мя-У живее със спомена за едно величаво минало, но с бита на средновековното село.


Безспорно, опитите славното минало да бъде извадено от забравата, реставрирано и дори в известна степен доразкрасено, са налице, но все още са в началото си. Въпреки това вероятно Мя-У е следващият Баган, към който рано или късно ще се отправят тълпите туристи. И тогава очарованието на това възможно най-далечно от света място ще се изгуби, то ще стане широко популярно, лесно достъпно и със сигурност по-лъскаво, но много по-малко автентично и не толкова интересно. Децата по улиците ще спрат да ти се радват и чудят, защото си различен, а ще започнат да врънкат за пари. Възрастните няма да идват с молба да се снимат с теб, а с предложения да ти продадат поредната ненужна вещ или услуга. Малко остава до времето, когато и Мя-У ще стане част от задължителното туристическо портфолио, вместо да бъде сегашното преместване в пространството, което по вълшебен начин те води направо в миналото. Машината на времето ще се счупи. Което не е непременно лошо за жителите на Мя-У. Спящата красавица рано или късно се събужда.